четвъртък, 18 август 2011 г.

Инстинкти

 

imagescastle

12.12.2264
03:07

     Студена декемврийска нощ.
     Огромният вход на Агенцията беше заключен.
     Снегът се стелеше по подстъпите му.
     Единствените хора наоколо, бяха двамата охранители.
     Нито мигване, нито покашляне, нито мръдване. Все едно два вековни камъка. Безжизнени, но смъртоносни.
     В дъното на улицата, проблесна часовник. Чу се прищракване – автоматичната лампа освети силуета на минаващия. Мъжът носеше дълго черно палто, бомбе и слънчеви очила. Луминесцентната светлина вряза и без това дълбоките бръчки по лицето му – изглеждаше направо античен.
     Странникът се приближи. Свали очилата си и допря ръка до охранителя вляво. Той бавно задвижи глава към новопоявилия се субект. Сканира го. След това бръкна в джоба си, извади дебела връзка ключове и отиде до вратата. Отключи я и попита:
     - Имате ли нужда от помощ?
     - Ще се оправя.

 

03:17

     Странен шум стресна Франсоа Вестервеле в съня му. Отне му малко време да определи, че трясъка си е съвсем истински, а не плод на съсухрения му от инсомния мозък.
     Още по нощница, шефът на Агенцията излезе от спалнята си и се запъти към червената стая. Най голямата сграда в света беше мъртвешки тъмна. Всяка зала, всеки етаж… освен червената стая.   Докато се движеше, автоматичните лампи осветяваха пътя му. На всеки двадесет метра беше застанал и по един охранител.
     Пристигна.
     Напълно прозрачните врати бавно се плъзнаха встрани, с характерния си съскащ звук, когато Вестервеле сложи ръката си върху детектора.
     Перфектният овал на стаята беше затрупан от огромно количество компютри, хора и роботи. Някой се обърнаха и го поздравиха, но повечето бяха прекалено заети, за да забележат неочаквания гост.
     - Господин Вестервеле, господине! – се провикна някой от
другия край на залата.
     Франсоа се обърна и видя едно младо момче да му маха от една
малка (явно, не звукоизолирана) стаичка. До него седеше един странен старец с черно бомбе, слънчеви очила и дълго палто.
     ”О, не, поредния фен…” помисли си Франсоа и, без да си прави труда да прикрива нежеланието си, тръгна към тях.
     - Господин директор, този човек някак си е минал през
охраната. Нямам представа как, но иска да говори с вас, сър.
     - Така ли? Господине, – поде той с монотонен тон. – Вие се намирате в най-просторната сграда в света, не е ли прекрасно? Благодарни сме за подкрепата на феновете ни, но разходки из щаба ни се провеждат всеки последен четвъртък на месеца. Бог ми е свидетел, че ги ненавиждам, но защо не се включите в следващата, вместо да прониквате в, сигурен съм – знаете, също и най-охраняваната сграда в света посред нощ, с риск за живота си?
     Дядката не изглеждаше никак впечатлен, камо ли уплашен за бъднините си… След кратко мълчание, попита:
     - Кой сте Вие?
     Вестервеле се облещи насреща му. Последното нещо, което очакваш от фен на Агенцията, е да не знае кой е директорът ѝ.
     - Аз съм Франсоа Вестервеле и съм директор на Световната
агенция за контрол върху научните нововъведения, в чиято
сграда се намирате в момента. А Вие кой сте?
     - Каква е тази агенция? – почти машинално отвърна
странникът. Тук вече, Франсоа реши, че някой сериозно се бодалка с него.
     - Току-що ви казах. Това е Све...
     - Какво е предназначението ѝ?
     Младият му колега Джошуа изведнъж се намеси. Той бе симпатичен, леко пълничък мъж на около 25, със светлокестенява коса и искрящо сини очи:
     - Общо взето, всяко изобретение или откритие, което човек
направи, трябва да бъде депозирано в Агенцията, преди да е
публично огласено. Ние даваме сертификати за позлваемост. Без
нас, никое изобретение не може да се публикува където и да е.
Това е закон.
     Но, дори след това задоволително по всички параметри обяснения, странникът отвърна със същия телешки поглед:
     - Какъв е смисълът?
     Франсоа никога не е бил от мекошавите, но следващата му постъпка събуди изненада у подчинените му. Той така се разкрещя, че и Марвин – чистачът (който, между другото, се намираше на около петнадесет метра от тях, в другия край на овала), се обърна.
     - ВИЕ ЗА КАКЪВ…
     Изведнъж обаче, се сепна, при вида на леко вдигнатата ръка на Джошуа, в знак “спри”. Франсоа изгледа програмиста така, сякаш Дявола (знаете го, онова червеничкото с рогцата от “най-великата книга на света”) се бе вселил в него.
     - Няма да ви отговарям на повече въпроси, докато вие не
отговорите на нашите – веднага поднови разговора Джошуа, за да избегне тирадата от реплики, която шефът му щеше да изсипе.
     - Питайте!
     - Ами за начало, кой сте вие?
     - Казвам се Роб Файф.
     - Как успяхте да преодолеете защитите ни?
     - Лесно – привидно спокоен отвърна Файф.
     - КАК?
     - Ами... охранителите са ми приятели.
     Вестервеле и младокът се спогледаха.
     В същият миг, на стъклената врата на стаичката се почука.
     Франсоа се извърна и ахна.
     - Още един!? Как е възможно?
     Новопристигналият – мъж на средна възраст с леко прошарена коса, сиви очи и костюм в същата гама – влезе.
     - Изненадах ли ви, господин Вестервеле?
     Още по нощница, директорът на САКНН се разкрещя.
     - ИСКАМ НЯКОЙ ВЕДНАГА ДА МИ ОБЯСНИ КАК ДВАМА ЧОВЕКА БЕЗ
РАЗРЕШЕНИЕ ВЛИЗАТ В НАЙ–ОХРАНЯВАНАТА СГРАДА ПОСРЕД НОЩ!
     - Защо се гневите толкова, господине? Да не би малката ми
демонстрация ви е разстроила?
     - Какво?
     - Ами да – въодушевено отговори Скоч – изпълнителният директор на “RobEye Corp.” – Просто исках да ви покажа колко лесно е да проникнеш в тази сграда с малко помощ от охраната.
     - Какво сте направили на роботите ми?
     - Първо, бих желал да проведем този разговор насаме – каза
Скоч и посочи Джошуа.
     - Моля те, излез. – помоли го Вестервеле и продължи. – Ами Файф?
     Скоч се усмихна.
     - О, той няма да издаде нищо. Той е само прототип.
     - Какво?
     - Защо се изненадвате, господин Вестервеле? Отдавна
минаха времената, когато хората ме гледаха така тъпо, при
споменаването на тази дума.
     - Но той... говореше с мен и… как така… прототип?
     - Ами… така.
     - Но той разбираше всичко. Все едно говорех с човек. Роботите не
го могат.
     - Все още... Разбирате ли, роботите от серия 4.2 предизвикаха
революция. Сега, те са навсякъде – от завода до армията.
Няколко държави, които не мога да спомена, удвоиха поръчките
си от серията armRobEye само защото интегрирахме системата за
защита.
     - А може ли да попитам защо ме удостоихте с тази напълно ненужна информация?
     - Както знаете, роботите, които произвеждаме се подчиняват
на няколко основни заповеди, които ние наричаме Постулати на роботиката. Един от тях е: „Роботът трябва напълно,
непреклонно и буквално да изпълнява заповедите на собственика
си, ако не са в нарушение на законодателството и Харта Алфа.“
     - Аз все още...
     - Преди около седмица завършихме работата по прототипа 5.0.
Единствената разлика с предишната версия е, че сме интегрирали
технологията SOS, която им позволява да се ориентират в сложни ситуации и променящи се условия. SOS може да интерпретира заповедта, дадена от собственика на робота, с оглед тя да е валидна и изпълнима при променени условия.
     - Искате да кажете, че версия 5.0 ще може да мисли?
     - Само не ми се правете на глупав. И двамата знаем, че не сте, как да кажа, някакъв гений, но все пак…
     Вестервеле реши да прекрати този безсмислен разговор.
     - Господин Скоч, смятам, че научих достатъчно. Няма да мине.
     - Но защо? Какво си мислите, че ще превърнем роботите в
живи същества и ще ги накараме да унищожат човечеството ли?
SOS просто им дава свободата да се нагаждат към променящите
се условия. Представете си, че изпращате робот на война и му
казвате да ходи напред, докато не намери враг. Тази битка ще е
лишена от каквато и да е сложна стратегия. А ако интегрираме
технологията, нуждата от хора на бойното поле ще изчезне напълно.
Представете си войни, без жертви. Имате ли смелостта да спрете
тази научна революция?
     Каменното лице на Вестервеле не помръдна. Вместо това, каза със заповеден тон:
     - Дайте ми разрешителното за Beta на ъпгрейд 5.0.
     Скоч седна на един стол.
     - Нямам такова.
     - МОЛЯ? Направили сте прототип на нововъведение без
разрешително от Агенцията? Надявам се, осъзнавате, че това е углавно престъпление.
     - Знам, разбира се. Просто исках да ви покажа колко далеч сме стигнали. Явно не ви трогнах.
     - Никак даже. Длъжен съм да иззема този прототип, както и
цялата документация по проекта. Вие пък сте длъжни да доведете
всеки свой служител, който знае за проекта, за да подпише
клетвени декларации. От този момент, ъпргейдът 5.0 на RobEye
Corporation, е класифициран.
     Скоч стана, стисна ръката на Вестервеле и си тръгна.

13.12.2264
2:45

     Тишина. Блажена тишина.
     Не стига, че работният му ден започваше в 7:00 и свършваше в 23:00, ами някакви откачалки идват посред нощ. Вестервеле затвори очи, млясна няколко пъти и заспа. Кристина изобщо не бе и разбрала.

4:33


     Оглушителен трясък отново събуди Вестервеле. Вратата се
стовари на пода, извадено от пантите си, а в стаята, с тежък
марш, влязоха десетина охранителя.
     Този път, Кристина се събуди.
     Франсоа стана от леглото. Беше много уплашен.
     - Какво правите тук? Заповядвам ви да спрете! СПРЕТЕ!
     Двама от охранителите го хванаха за ръцете, а други двама – за краката и го изнесоха от стаята.
     - Не! Какво правите? КЪДЕ ГО ВОДИТЕ?

*   *   *

     От няколко месеца, Франсоа Вестервеле беше безследно изчезнал.
Повечето хора си мислеха, че вече е мъртъв – имаше разногласия за начина, по който е умрял, но си беше сигурно, че се е гътнал.
За негов заместник беше назначен Адам Тайлър – дългогодишен
директор на отдел „вътрешна администрация“, (което си беше
еквивалент на министър на вътрешните работи на малка държава). Някой версии се осланяха на тезата, че точно Тайлър беше убил Вестервеле, а и самия той не криеше, че би убил и дори по-лошо, за да се добере до директорския стол.
     - И какво? А... да... и? Добре, утре ще дам пресконференция
в пресрума.
     Тайлър говореше по телефона си. По защитената връзка.

23.12.2264
16:00

     - Дами и господа, представители на медиите, свиках тази
пресконференция, за да обявя едно епохално решение на
Агенцията. Преди няколко месеца, компанията RobEye Corp.
внесе предложение за нововъведение в производството ѝ с
името „Ъпгрейд 5.0“. Няма да ви обяснявам сега, защото съм
сигурен, че ще ви писне да слушате за него, след като RobEye
пуснат така познатата ни рекламна кампания.
     Всички се засмяха. Явно това трябваше да мине за оригинална шега.
     - Но нека да спазим традицията. Господин Скоч, моля дайте ми
папката с „Ъпгрейд 5.0“.
     Саймън Скоч, който се беше разположил на почетната ложа, ухилен до ушите, стана и даде на Тайлър бяла папка, запечатана с червен восък. Директорът на Агенцията я вдигна и демонстративно я показа на публиката като боксьор, триумфално вдигнал над главата си току-що спечеления колан на шампиона. След това я подхвана и счупи печата. Вътре имаше само един лист хартия, на който с много големи букви пишеше: „Сертификат за публична ползваемост на Световната агенция за контрол върху научните нововъведения“.
     Огромната зала за пресконференции избухна в аплаузи.

24.12.2264
09:01

     - Само дума... никога повече няма да видиш жена си.
     Характерният звук на роудстър, се чу отдалече. Скоро, пред входа на Агенцията спря черно BMW, от което излезе Франсоа Вестервеле.

09:07

     Тайлър бавно вдигна глава.
     - Ааа, господин Вестервеле – с лека усмивка го поздрави Адам. –
Вероятно ще искате да седнете отново на така безскрупулно узурпираното от Моя милост кресло?
     - ВЪН!
     - Ох, добре, де! Но, да знаете, все още се водя на работа тук и вие ще плащате, ако увредя слуха си вследствие на автомобилна злополука. – Тайлър вече бе събрал багажа си и се изнесе за няколко
секунди.
     Франсоа се стовари върху стола и заплака. Думите кънтяха в
ушите му. „Ако кажеш на някой, Кристина ще умре.“
     Веднага след като се посъвзе, поиска отчет за извършеното в негово отсъствие. Това, което видя, беше напълно очаквано.
     Телефонът иззвъня.
     - Господин директор, със сигурност искате да видите това – прозвуча развълнуван глас. – Моля ви, елате в червената стая.
     - Идвам.
     Пое си дълбоко дъх и се запъти към залата. А дори не се бе обадил на Кристина.
     Когато пристигна, един въодушевен младеж (почти беше сигурен, че е същият, който го беше повикал в малката стаичка, когато пристигна Скоч), махаше от края на залата и го викаше.
     - Господин Вестервеле, радвам се, че сте отново сред нас!
     - Казвай, какво има?
     - Ами, сър... ако не сте прочели протоколите за последните три месеца, трябва да ви уведомя, че заместникът ви, господин Тайлър, сертифицира ъпгрейд 5.0.
     - Знам.
     - О, така ли, сър? Знаете, че аз винаги съм бил на ваша страна и твърдо защитавах позицията ви, относно ъпгрейда, сър.
     - Наистина ли?
     - Да, сър, но единственото, което успях да направя е да
издействам постоянна връзка на Агенцията с центърът им за засичана
на автокомандите.
     - Дори това е чудо! – възкликна Вестервеле. – Добра работа, Джон?
     - Почти, сър… Джош.
     - А, да, извинявай.
     - Няма нищо, сър – отвърна Джошуа и се изчерви. – Въпросът, по който ви повиках, не търпи отлагане. В момента съм свързал този компютър със сървърите, отговорни за приемането на автокомандите в Робай. Франсоа се вгледа в екрана. Единственото нещо на него, беше един голям зелен тиктакащ часовник.
     - Това ли? – попита директорът и посочи часовника.
     - Точно това, сър. След двадесет секунди, модулът SOS (от
Self-ordering System, б.а.) ще се включи и ще изпрати разрешение на
всички ъпгрейднати роботи да започнат да интерпретират дадените им нареждания чрез автокоманди.
     Часовникът отброи 5 секунди до старта. Вестервеле придърпа
един стол.
     3... 2... 1...
     Големият зелен часовник изчезна и на негово място се появиха
два малки реда.
     „//Самозаповядваща система включена
//Сигналът се препраща към валидните 5.0 единици...“
     След още малко, се появи:
     „//Сигналът е препратен и приет. SOS – активирана.
//Препращане на автокоманди към командния център.
//Автокомани препратени след 3... 2... 1... “
     Петте реда се изпариха. За съвсем малко мониторът
остана черен. После, изведнъж започнаха да изкачат хиляди
редове. Те бързо привършиха мястото на монитора. Появиха се
плъзгачи.
     - Какво е това? – попита Вестервеле.
     - Ами това са автокомандите. Всеки робот е длъжен да
пренасочва копие от автокомандата, която издава. Всички се
съхраняват в Робай и тук.
     Редицата със заповедите вече достигаше до 300.
Когато стигна до 301 обаче, цялата система замръзна. От
зелени, буквите се превърнаха в червени. Цялата зала също
почервеня – от светлините при тревога.
     Вестервеле и Джошуа се огледаха.
     - Какво става?
     - Незнам, сигурно е някакъв срив, но от тук нищо не мога да
направя.
     Но когато видя компютъра, Джош се втрещи.
     - Невъзможно.
     - Какво? КАКВО ИМА?
     - SOS е спряла.
     Вестервеле го погледна.
     - Как е спряла? За какво говориш?
     - Ами спряла е. Вижте. Ако тук има срив, този компютър не би
трябвало да се бъгне, защото е изцяло свързан с сървърите на
Робай.
     - И сега какво?
     - Не... боже мили!
     Вестервеле почервеня (е, може би просто е от алармата – не
съм сигурен...)!
     - СЕГА КАКВО?
     - Вижте последните две заповеди, господине.
     Директорът се взря в мониторът. Последните два реда гласяха:
     „301///Роботът трябва на всяка цена да запази активното
си състояние/
302///Роботът трябва на всяка цена да се възпроизведе/“
     - Защо са с три наклонени чертички пред тях, преди бяха с по две?
     - Значи, че имат глобална валидност.
     - И? – напрегнато попита директора. – КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА?
     - Всъщност… всички те... те имат... технически погледнато, те имат… нещо като инстинкти.
     - Моля? Какви…инстинкти? Какво искаш да кажеш?
     Джош защрака бързо по компютъра. Вестервеле го погледна,
после погледна и пазачите. Всички те бяха роботи, но от старата версия.
     Изведнъж обаче, двамата охранители от вътрешната страна на
вратата, оживяха. Бавно и в марш те стигнаха до бюрото. Заговориха едновременно:
     - Джошуа Пен и Франсоа Вестервелае, обвинени сте в умишлено
саботиране на новата раса 5.0. Намираме ви за виновни. Присъдата е смърт.

09:33

Няма коментари:

Публикуване на коментар