четвъртък, 18 август 2011 г.

Инстинкти

 

imagescastle

12.12.2264
03:07

     Студена декемврийска нощ.
     Огромният вход на Агенцията беше заключен.
     Снегът се стелеше по подстъпите му.
     Единствените хора наоколо, бяха двамата охранители.
     Нито мигване, нито покашляне, нито мръдване. Все едно два вековни камъка. Безжизнени, но смъртоносни.
     В дъното на улицата, проблесна часовник. Чу се прищракване – автоматичната лампа освети силуета на минаващия. Мъжът носеше дълго черно палто, бомбе и слънчеви очила. Луминесцентната светлина вряза и без това дълбоките бръчки по лицето му – изглеждаше направо античен.
     Странникът се приближи. Свали очилата си и допря ръка до охранителя вляво. Той бавно задвижи глава към новопоявилия се субект. Сканира го. След това бръкна в джоба си, извади дебела връзка ключове и отиде до вратата. Отключи я и попита:
     - Имате ли нужда от помощ?
     - Ще се оправя.

петък, 12 август 2011 г.

Сънища

Това е един от първите (може би, първият) ми разкази, така че не бъдете много строги. Трябва да съм бил някъде на 14 години. Написах го, след като гледах един филм за ФФИ – генетично предавана болест, от която не можеш да заспиш и за която все още няма лечение. Предварително се извинявам на по-запознатите с нея, тъй като съм си позволил леки волности.

imagesfal

Здравейте, казвам се Джон Смит.
И ще умра.
Вчера сънувах.
А е невъзможно.
Беше странно...
Но промени живота ми завинаги.

     По принцип забелязвам малките детайли. Нещицата, които не са си на мястото.

     Така се случи и онзи ден.
     Беше към три следобед. Въпреки че мразя леглата, бях легнал и гледах The Friday Night Project с любимата ми актриса Катрин Тейт - тази жена знае какво прави и го прави добре, казвам ви - когато изведнъж заспах!
     А е невъзможно.
     Ама наистина невъзможно. Имам болест, която не ми позволява да заспя и за минутка. Със сигурност трябва да сте я чули - ФФИ (фатална фамилна инсомния). Да, сто процента сте я чували. Аз съм от онези 120 нещастника, които са изпоплели гените си и стоят ококорени по цели нощи, докато накрая не се гътнат от преумора.
     Разбрах преди три дни.

     "Здравейте, господине, вчера излязоха резултатите - каза ми д-р Хувър и ми връчи един плик".
     Не съм от сантимнталните или религиозни хора и го отворих на момента. Това, което видях на листа...
     От тогава реших да живея живота си. Да, да, знам, че звучи банално. И знаете какво следва - “мечтая да тръгна да ида в Рио и да свалям мацки по горещите плажове”, нали? Е, такива бяха и плановете ми. До онзи ден.
     Онзи ден, когато заспах. И сънувах.
     Сънувах същото, което правех, докато бях буден. Шоуто беше към края си, а аз бях към края на живота си, когато тялото ми изпита усещане, което мислех че никога повече няма да усети.
     Но вниманието ми се фокусира върху нещо странно. Точно срещу леглото ми, зад телевизора, има много красив тапет. Зелени и лилави клонки се преплитат и образуват сложни фигури. С крайчеца на окото си забелязах, че нещо се раздвижи точно на този тапет. Обърнах се и видях как едно листенце изкача от него. С леки, ефирни движения залитна наляво-надясно, сякащ беше понесено от несъществуващ вятър и падна на пода.
     Събудих се.
     А на пода ми едно златисто листенце лежеше спокойно. А клончето от тапета беше голо.
     Отидох на лекар.
    Помислих си, че и въображението вече си играе с мен, но това, което ме интересуваше е как човек с ФФИ може да заспи и да сънува.
     Д-р Хувър, същият, който преди три дни ми връчи смъртната присъда, каза, че вероятно съм изпаднал в безсъзнание замалко или съм имал халюцинации. Но не може да е това. Как? Усетих как затварям очи и заспивам, не може да е просто халюцинация. Припомних си чувството да забравяш детайлите на съня си, след като се събудиш, но наистина запазих общата картина. Листенцето падна в съня ми и беше на пода, когато се събудих. Даже го взех със себе си и го показах на д-р Хувър - прекрасно златисто листо. Същото като на тапета ми.
     Той каза, че има хиляди обяснения и всичките - с научна обосновка. И ме попита кога възнамерявам да изпълня плана си:
     - Не, че нещо, ама и двамата знаем, че нямаш "всичкото време на света" - обичаше да се шегува. Преди години съм бил при него и съм го чувал да казва същата реплика. Тогава ми се струваше много забавна. Излишно е да казвам, че сега – не чак толкова.
     Преди да успея да кажа каквото и да е обаче, го усетих пак. Спеше ми се!
     Разбрах, че доктора се притесни. Последните неща, които усетих, преди да заспя отново, бяха ставането му от стола и викането на името ми.
Може би ми е ударил и няколко шамара. Нали така се прави, когато някой е припаднал?
     Ако можех, щях да му кажа да не го прави, защото аз не бях припаднал, а заспал. И в момента се чувствах прекрасно.
Но не можех. Защото пак сънувах.
В съня ми, д-р Хувър ме беше събудил. Седеше задъхан на стола си и мислеше.
     - Вероятната причина е, че отново си изпаднал в безсъзнание заради ниското ти кръвно и липсата на... почивка! Джон, трябва да знаеш, че ще става все по-лошо. Може би трябва да се откажеш от плановете си, не вярвам да ти остават повече от няколко дни.
     - Ами... - дори ме беше страх да кажа това. - Ами ако наистина мога отново да спя?

     - Ами… - Докторът ме погледна с отвратителния си снисходително-надменен поглед. - Виж, Джон... моля те да...
     Изведнъж, оглушителен трясък превзе малкия кабинет. Голямото стъкло зад доктора се пръсна на парчета, които тръгнаха на епично шейсет метрово ветрикално пътешествио от 32-ия етаж до мокрия асфалт долу. Появи се ужасен вятър. За миг зърнах едно летящо дърво, което профуча със страшна скорост. А, повтарям, бяхме на 32-ия етаж! А в следващия момент, доктора излетя през зейналия отвор с ужасен вик.
     Отворих очи. Времето беше тихо. Стъклото го нямаше. Доктор Хувър - също.
Изпитах панически ужас. Инстинктивно се дръпнах назад, но реших да погледна надолу към улицата.
     Там, на земята, проснатия в гротескна поза д-р Хувър, лежеше мъртъв.
     Въздухът ми секна. Зави ми се свят. Чувствах, че падам.
     И отново се събудих.
     Стаята в която лежах беше сива. Чувството, което лъхаше от нея беше толкова потискащо. Бях закачен за хиляди джаджи, които пищяха по всевъзможни начини. Непознати маскирани лица се бяха скупчили около мен. Все още погледът ми беше изключително затъмнен, но разбрах кои са.
     Защо?
     И разбрах отговора. Сетих се къде съм.

"Час на смъртта: 17:45!"